img

Щом Стефан Цанев проговори..: Варварите идват, варварите са тук!

/
/
/
19 Views



stefan-tsanev
Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. Завършил е журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут. Бил е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ и драматург в 7 театъра, последно в театър „София“. Автор е на 10 стихосбирки, роман, книги за деца, сборници с есета, над 20 пиеси. Най-играни по света са „Последната нощ на Сократ“ и „Другата смърт на Жана д Арк“. От миналата година „Процесът срещу богомилите“ е сред най-гледаните спектакли в Народния театър“. Между 2006 и 2009 г. написва четирилогията „Български хроники“. В интервю за „Труд“ той споделя мнението си по актуални проблеми от отминаващата 2016 г.

– Г-н Цанев, и тази година политиците продължиха да говорят колко важно е образованието, а нито т.нар. реформа ще го промени, нито предвиденият бюджет за 2017 г. гарантира кардинални промени. Ще се появи ли някога онзи държавник, който да издигне образованието в приоритет за оцеляването ни като нация?

– Това е изключително тревожен въпрос. Големите държави разчитат на своята сила, малките държави могат да разчитат само на своя ум. Ние нямаме петрол, нямаме газ, нямаме стратегически изкопаеми, нямаме мощна индустрия, нито земеделие (щом внасяме дори чесън и боб) – най-големият и най-сигурният ни ресурс са нашите мозъци. Затова, ако искаме нашата държава да просперира, трябва да положим всички усилия да култивираме до най-висока и до най-масова степен мозъците на всички граждани на републиката, а за да стане това, генерален приоритет на нашата държавна политика трябва да бъде образованието. Това е очевидното, което се знае от всички, говори се от всички, но за съжаление никое правителство не го изпълнява.

Другото обаче, за което се мълчи, е още по-страшно. Колкото по-високи стават технологиите, толкова по-високо образование се изисква и толкова повече недостатъчно образовани или неграмотни хора биват изхвърляни зад борда. Изхвърлените зад борда стават все по-бедни, бедността ражда недоволство, недоволството – омраза, с напредването на технологиите бедните ще се увеличават, полето за ръчна физическа работа ще се стеснява все повече, образование ще се изисква и за най-нискоквалифицирания труд, за неграмотните и необразованите няма да има място под слънцето, бедността ще продължава да расте, ще расте и омразата, омразата ще става все по-агресивна, все по-варварска – виждаме я в беззащитните ни села, подложени на безцеремонни цигански грабежи, в поругаването на най-свидните ни паметници, в развяването на черни джихадистки знамена край Пазарджик и в ритниците в берлинското метро. Изхвърлените зад борда нямат друг изход, освен да просят или да крадат, да бият и да убиват. Зададоха се и тъмните орди на мигрантите… Не искам да бъда лош пророк, но конфликтът – глобалният конфликт – е неизбежен!

– В евентуален глобален конфликт кои са силите, които ще се сблъскат?

– Следващата световна война на нашата планета няма да е война между народи, няма да е война между религии, няма да е война между класи и раси – последната война на планетата Земя ще бъде война на неграмотните срещу образованите, на безпросветните срещу просветените, на простаците срещу интелигентните. Както всички досегашни земни цивилизации, и днешната наша европейска цивилизация е застрашена да бъде унищожена от варвари – варварите вече идат, варварите са сред нас!

Единственият начин да спечелим тази война е да образоваме необразованите, да просветим непросветените, да цивилизоваме варварите. В навечерието на Христовите празници нека си припомним, че Исус без оръжие, САМО С ДУМИ успя да завладее душите на хората и да промени света. Образованието разполага именно с тази велика сила – силата на думите. И не само съдбата на Отечеството ни, но и съдбата на днешната цивилизация зависи от образованието. Както всички органи на нашето тяло работят, за да осигурят колкото може по-добри условия за работа на мозъка, така и всички институции в държавата трябва да работят, за да осигурят колкото може по-добри условия за образованието на народа. Кога ще се роди държавникът, който ще проумее тази азбучна истина, не знам. Дано дочакаме…

– Максимата „прост народ – слаба държава“ до каква степен се отнася за българите?

– Ами това си е българска народна поговорка, така че народът сам си е произнесъл присъдата. Има нещо много наивно в нашия народ, нещо останало от вярата му в приказките. Появи се царят – давай да гласуваме за царя! И народът гласува за ЦАРЯ, а не за Симеон Сакскобургготски, него никой не го познаваше; като го поопознахме – разбрахме глупостта си. Тази година играта се повтори – народът гласува за ГЕНЕРАЛА, за ЛЕТЕЦА, а не за Румен Радев, него кой го познава? Той не е генерал Де Гол, нито генерал Владимир Стойчев, известни със своите военни подвизи, за такива подвизи на генерал Румен Радев никой не е чувал. Дай Боже да излезе свестен човек, но народът и този път гласува наслуки, слепешката, гласува за титлата, за приказката, а не за реалната личност. Това е опасна наивност. Следващия път може би ще гласуваме за някой космонавт или за някоя самодива…

– Известен сте с постоянното си недоволство, с несъгласието и критичността си. Какви са днес възмущенията ви и срещу кого са насочени?

– Може би защото писателят се занимава цял живот със съдбите на другите хора, ставаш много чувствителен към техните болки. А и майка ми ме е учила, че не можеш да бъдеш щастлив, ако край тебе има нещастни хора. През тези 27 години се извърши една свръхнесправедливост – създадената през социализма тъй наречена общонародна собственост бе разграбена от шепа хора, а другите останаха с пръст в уста. Как да се радваш, когато 600-700 души в България притежават толкова богатства, колкото всичките останали 8 милиона българи? Това е ненормално. Не става дума за прословутото равенство – това е перверзна ненормалност, за която в края на краищата някой ще трябва да плати.

– Като че ли в края на всяка година решаваме, че по-труден животът ни и по-ужасна държавата ни никога не е била. Защо и сега имаме усещането, че сме застрашени, че над нас дебне някаква опасност? С какво е свързан този страх – с нахлуването на милиони преселници в европейските земи, с атентатите, с войните… или произтича от друго?

– Страхът, заплахите са реални, този път не си ги измисляме, това нашествие на преселници крие голяма опасност, особено за малките народи, защото един милион преселници в 80-милионна Германия е едно, съвсем друго ще е, ако един милион преселници нахлуят в 8-милионна България. Лошото е и това, че ние нямаме самостоятелна политика, нямаме самостоятелна защита. Може би защото сме малък народ или по генетично наследство нашата съдба е обвързана със съдбата на големите народи, все зависим от някого, все някой ни „помага“… Не ние – друг пише днешната наша история.

– Преди време бяхте яростен застъпник на мажоритарния избор и твърдяхте, че „партийната върхушка пробутва в избирателните листи свои послушни протежета“. Продължавате ли да смятате, че и в парламента трябва да избираме депутатите така, както избираме кметове?

– Съблазънта сам да избираш личностите, които ще те представляват и които ще те управляват, е голяма. На всеки му се иска да е така. Това у нас донякъде се постига с избора на кметове. Но кметът управлява твоето село, твоя град. Когато става дума за избор на личности от общодържавен мащаб, нещата стават много сложни. Човекът, когото ти си избрал в своя избирателен район, който ще защитава твоите интереси, утре ще управлява и мен, а аз може да не го харесам, защото няма да защитава моите интереси, по същите причини ти няма да харесваш избрания от мен. Но това е по-малката беда. Изгодата от мажоритарните избори се определя от правилата, по които ще се правят тези избори, а правилата ще се създадат от партиите, които имат мнозинство в днешния парламент, и тези правила ще облагодетелстват тях – големите партии. В Англия е по-друго – там има две партии, сравнително равностойни, ту едната надделява, ту другата и мажоритарният вот там облагодетелства горе-долу еднакво и едната, и другата партия.

– Осъзнат ли беше изборът на народа на референдума на Слави Трифонов, или това беше по-скоро наказателен вот срещу партийните върхушки?

– Точно тези правила не бяха ясни на никого, те не са ясни и сега. Би трябвало първо да се гласуват правилата на мажоритарната система, а после да се гласува въвеждането на системата. А ние, както казва народът, поставихме каруцата пред коня.

– Има ли пробуждане на гражданското общество у нас, или повишената избирателната активност на президентските избори беше резултат от въвеждане на задължително гласуване?

– Насила хубост не става. А и повишаването на избирателната активност бе нищожно. Апатията на народа се дължи на това, че политиците нямат силни идеи, които биха събудили интереса на хората. Вижте и сега, държавата ни пропада – те се пазарят дали да съставят правителство като цигани за стотинки на битпазар!

– Краят на 2016 и началото на 2017 г. в България са белязани от правителствена криза и опити за правене на правителства. Неотдавна стана ясно, че вие три пъти сте били канен да станете министър – от Луканов, от Петър Стоянов и от Симеон Сакскобургготски. Какво се случва с психиката на човек, когато е изправен пред такова примамливо предложение? Не е ли позьорско да откажеш висок пост?

– Не, при мен не е позьорство, за мен високият пост не е бил никога примамлив. Обратно – високият пост ме плаши, властта е заплаха срещу личната ми свобода, властта заробва човека, колкото да е парадоксално – ти ставаш роб на тези, които уж управляваш. Не знам дали този страх от властта при мен е вроден, естествен, или е придобит – нагледал съм се през живота си как властта превръща достойни хора в карикатури или в чудовища. А може би съм прекалено обсебен от играта, наречена изкуство, тази игра запълва живота ми, там аз съм цар на думите, а в думите се крие страшна сила – за каква по-голяма власт да мечтая?

– Все повече жени у нас заемат управленски постове, макар че с президентския не се получи. Откъде идва убеждението ви, че „властта трябва да се поеме от жените, за да оправят света, объркан от мъжете“?

– От прекалена вяра, че майчинството прави жените по-съпричастни към съдбата на другите. Но при жените взе да се проявява един очакван недостатък – суетата. От прекалено самочувствие, че са по-горе от мъжете, взеха да оглупяват, някои лидерки започнаха да се държат като комсомолки от 50-те години на миналия век, сиреч като ентусиазирани глупачки. Това е отчайващо. Но как да им го кажеш, нали са дами…

– Възможно ли е човек на уважавана достолепна възраст да има илюзии, г-н Цанев? Продължавате ли да се изненадвате и разочаровате или вече сте наясно с всичко в този живот?

– Природата е много хитра – отстрани хората забелязват промяната, външната промяна, белезите на тъй наречената достолепна възраст, а ти, като се гледаш отвътре, си мислиш, че си все същият – с илюзиите и разочарованията, силно преувеличени, още по-красиви, още по-болезнени…

Източник: БЛИЦ

loading...
Сподели с приятели

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.